What do you think?
Rate this book
Fire Fire
Shocking, tender, and grotesque, this darkly humorous novel captures the resilience and confusion of growing up. The Houdinis have grand plans for their family when they move to a dilapidated and isolated farm in the heart of the Australian bush. The mother, famous violist husband, and seven children plan on becoming self-sufficient, allowing creativity to rule and forming the perfect environment to raise a family of musicians, artists, and poets. But as problems arise from both outside and within the house, Ursula Houdini watches her brothers and sisters thrive and then wither under a mixture of love, neglect, and cruelty. In this affectionate and compelling story, Ursula must ultimately decide what she is willing to sacrifice to make her own place in the world.
232 pages, Paperback
First published January 1, 2004
2 people are currently reading
14 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
Read
June 27, 2019Ева Салис - "Пожар, пожар!", изд. "ЖАР - Жанет Аргирова, 2005, прев. Мария Неделева
Току-що "загасих" "Пожар, пожар!"
"Срещата" ми с този роман е пример за това как понякога един разговор за книги може да те накара да посегнеш към четиво, до което иначе едва ли би стигнал - и за което всъщност едва ли би разбрал. Защото днес сме буквално залети от книги. И докато за някои от тях се заговаря месеци преди излизането им, други остават някак в периферията. Причините може да са различни, но е факт, че се случва. И всъщност в това няма никаква драма - именно поради изобилието. Но понякога, за щастие, до нас си пробиват път "по-особени" книги, за които не се шуми толкова - и това се оказва изключително интересно преживяване.
Точно това ми се случи с "Пожар, пожар!".
Много неща ме накараха да посегна към нея. Националността на авторката - чела съм твърде малко автори от тази част на света, и всеки път, щом го осъзная, го отчитам като пропуск.
Определението за книгата като "роман гротеска".
И, разбира се, самата история. Навярно доста съвременни хора се чувстват привлечени от история като тази - за семейство, живеещо в основни линии "по законите на природата", без да притежава особени удобства, но и без да има нужда от тях. Аз лично винаги чета подобни неща с ясното съзнание, че "това не е за мен" - но пък по времето, когато се развива действието, това е цяло движение, с многобройни последователи.
Но това е само единият пласт на историята. И ако в него има някаква привлекателност, то другото е по-скоро смущаващо. Защото въпреки "ню ейдж" идеите, семейство Худини налага на децата си изолация, отказ от контакт с външния свят, , стремеж да ги "предпази" от вредно влияние - а всъщност - да ги откъсне от всякакво общуване, формално образование, "омърсяване".
Момент - "семейството" ли казах?
Семейство всъщност, в истинския смисъл, няма. Има безцветен и безличен баща, чието име така и не научаваме, и майка, за която определението "властна" е безкрайно слабо и недостатъчно. Изпитвах към нея чувство, за което сигурно още не са измислени думи. Но то в никакъв случай не беше добро.
Всъщност, колкото повече напредва с четенето, толкова повече у читателя остава чувството, че никой в това семейство не е "нормален". Всеки има някаква своя очебийна странност - била тя във външността или поведението. Изумяваше ме фактът, че сякаш никой от тях не се противопоставяше открито на Акантия. Не. Те просто си тръгваха, когато решат, че "са дотук".
Пожарът в книгата е действителен, но и символичен. Пожарът е във всяка обида на Акантия, във всеки опит на Урсула да спаси останалите. Пожарът е в отказа на Акантия да позволи на децата контакт с външния свят.
Интересна ми беше самата структура на книгата. Много ми харесаха вплетените в историята приказки. Те, както и фактът, че самата къща се намира сред гората, придаваха на книгата особена атмосфера, и някак ми помогнаха поне до известна степен да "преглътна" поведението на Акантия.
Последните страници вдъхват измамно спокойствие, и човек е склонен да си помисли, че всичко е както трябва, че ожесточената Акантия се е смекчила, че е вече просто една майка, приела порасналите си деца такива, каквито са. Илюзията е бързо разбита, а последният разговор между Акантия и Урсула, в самия край на книгата, ясно показва, че Акантия просто не може да се промени - тя носи в себе си зло и противоречие, и може би дори не го съзнава.Че дори ангелите не смеят да преминат над това място. Че пожарът винаги ще продължава да тлее, дори когато няма кой да го види.
Тази история е определена като "трагикомична". Аз като че ли видях само тъжното в нея. Но книгата ми хареса и ме остави с доста мисли. Радвам се, че се "срещнах" с нея.
Току-що "загасих" "Пожар, пожар!"
"Срещата" ми с този роман е пример за това как понякога един разговор за книги може да те накара да посегнеш към четиво, до което иначе едва ли би стигнал - и за което всъщност едва ли би разбрал. Защото днес сме буквално залети от книги. И докато за някои от тях се заговаря месеци преди излизането им, други остават някак в периферията. Причините може да са различни, но е факт, че се случва. И всъщност в това няма никаква драма - именно поради изобилието. Но понякога, за щастие, до нас си пробиват път "по-особени" книги, за които не се шуми толкова - и това се оказва изключително интересно преживяване.
Точно това ми се случи с "Пожар, пожар!".
Много неща ме накараха да посегна към нея. Националността на авторката - чела съм твърде малко автори от тази част на света, и всеки път, щом го осъзная, го отчитам като пропуск.
Определението за книгата като "роман гротеска".
И, разбира се, самата история. Навярно доста съвременни хора се чувстват привлечени от история като тази - за семейство, живеещо в основни линии "по законите на природата", без да притежава особени удобства, но и без да има нужда от тях. Аз лично винаги чета подобни неща с ясното съзнание, че "това не е за мен" - но пък по времето, когато се развива действието, това е цяло движение, с многобройни последователи.
Но това е само единият пласт на историята. И ако в него има някаква привлекателност, то другото е по-скоро смущаващо. Защото въпреки "ню ейдж" идеите, семейство Худини налага на децата си изолация, отказ от контакт с външния свят, , стремеж да ги "предпази" от вредно влияние - а всъщност - да ги откъсне от всякакво общуване, формално образование, "омърсяване".
Момент - "семейството" ли казах?
Семейство всъщност, в истинския смисъл, няма. Има безцветен и безличен баща, чието име така и не научаваме, и майка, за която определението "властна" е безкрайно слабо и недостатъчно. Изпитвах към нея чувство, за което сигурно още не са измислени думи. Но то в никакъв случай не беше добро.
Всъщност, колкото повече напредва с четенето, толкова повече у читателя остава чувството, че никой в това семейство не е "нормален". Всеки има някаква своя очебийна странност - била тя във външността или поведението. Изумяваше ме фактът, че сякаш никой от тях не се противопоставяше открито на Акантия. Не. Те просто си тръгваха, когато решат, че "са дотук".
Пожарът в книгата е действителен, но и символичен. Пожарът е във всяка обида на Акантия, във всеки опит на Урсула да спаси останалите. Пожарът е в отказа на Акантия да позволи на децата контакт с външния свят.
Интересна ми беше самата структура на книгата. Много ми харесаха вплетените в историята приказки. Те, както и фактът, че самата къща се намира сред гората, придаваха на книгата особена атмосфера, и някак ми помогнаха поне до известна степен да "преглътна" поведението на Акантия.
Последните страници вдъхват измамно спокойствие, и човек е склонен да си помисли, че всичко е както трябва, че ожесточената Акантия се е смекчила, че е вече просто една майка, приела порасналите си деца такива, каквито са. Илюзията е бързо разбита, а последният разговор между Акантия и Урсула, в самия край на книгата, ясно показва, че Акантия просто не може да се промени - тя носи в себе си зло и противоречие, и може би дори не го съзнава.Че дори ангелите не смеят да преминат над това място. Че пожарът винаги ще продължава да тлее, дори когато няма кой да го види.
Тази история е определена като "трагикомична". Аз като че ли видях само тъжното в нея. Но книгата ми хареса и ме остави с доста мисли. Радвам се, че се "срещнах" с нея.
January 17, 2009
There's not much in the way of plot, it's a family history I guess, but the family is crazy! I liked it though, interesting idea, goin' off for a family art commune. My teacher(who took the book away from me) made fun of the name Houdini though�
December 11, 2017
you know those books that just keep on describing a horrible place and life and parents? and for some reason you just keep reading hoping they all figured it out in the end? wish I hadn't. they didn't.
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 21, 2025
Disappointed with this book that started out as intriguing, well written, funny and reminding me of a Nick Cave aesthetic. It did however deteriorate over the chapters into a surrealist mush mash with no story line.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.