ŷ������

“Break open a notebook at any point and be reminded of your own reality, because a notebook is a series of proofs that life has continuity and history, and (this is most important) that any point in your own past is still within your reach.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“Знаех, че истинският алеф на това повествование вече е в джоба ми.

Това беше дребна, дълга около три сантиметра фигурка от бял порцелан �� много условно изваяно къдрокосо голо момченце, което можеше да мине за амурче, ако не бяха дългите му чорапи. Бях го купила от московски антикварен битак, където твърде рано бяха осъзнали, че миналото струва скъпо. Но там можеха да се намерят и някакви предмети за копейки, така че на една сергия с разнообразна бижутерия зърнах кутия, в която имаше цяла купчинка от ей такива бели момченца.

Най-странното е, че сред тях нямаше нито едно читаво, всички бяха с нещо осакатени: някои бяха без крака или лица и всички до едно �� с пукнатини и драскотини. Дълго рових, търсех някое по-прилично, и намерих най-красивото. Беше почти напълно запазено и блестеше като подарък. Къдриците и трапчинките си бяха на мястото, както и чорапките с грапава плетка, и нито тъмното петно на гърба, нито липсата на ръце пречеха да се любувам на всичко това.

Аз, разбира се, попитах търговката дали няма по-здраво момченце и в отговор чух разказ, който реших да проверя. Тези евтини фигурки се произвеждали в един германски град в продължение на половин век, каза тя, от края на осемдесетте години на деветнайсети век. Продавали ги къде ли не, в бакалници и магазини за домашни потреби, но най-важната им работа била друга: евтини и непретенциозни, те били използвани като насипен амортизатор при превозването на товари �� за да не сe драскат един друг скъпите тежки предмети при сблъскване в тъмното.

Тоест момченцата се произвеждали с предварителното очакване да бъдат осакатени, а после, преди войната, заводът бил затворен. Складовете, натъпкани с порцелановата продукция, стояли заключени, докато не били бомбардирани �� и след още някое време, когато отворили сандъците, се оказало, че в тях всичко е натрошено.

И тогава аз купих своето момченце, без да си запиша нито името на завода, нито телефона на търговката, но за сметка на това знаейки със сигурност, че отнасям в джоба си края на своята книга: онзи отговор от сборника със задачи, който е прието да се търси из последните страници.

То казваше всичко наведнъж. И че нито една история не стига до нас цяла, без отчупени стъпала и разсечени лица. И че лакуните и зевовете са неизменен спътник на оцеляването, негов скрит двигател, механизъм за по-нататъшно ускоряване. И че само травмата прави от масовия продукт недвусмислените, единствените на света нас.

И разбира се, че самата аз съм такова момченце, ширпотреба, производно от колективната катастрофа на отминалия век, негов survivor и неволен бенефициент, по чудо останал жив и на светло.”
― Maria Stepanova, Памяти памяти